Може би по някаква ирония на съдбата, хората отиваха при плачещата върба и... плачеха.

                                      * * *         

Седемнайсетгодишно момиче с прясно разбито сърце се разхождаше по брега.
  Една несподелена любов я бе хвърлила в ада на отчаянието и самотата.Дръзките й очи сега се пълнеха със сълзите й.Сълзи на горчива болка, на разбита мечта, на изгубени чувства.Разумът й бе помрачен от емоции.
  Тя стигна до върбата, надвесена над езерото, което поемаше сълзите й, и седна на един от клоните.Разплака се отново и прегърна силно ствола на дървото в момент на раздирателна болка.Спомените преминаваха през главата й бързо като стрели и се нижеха като на кино-лента.
  Спомени... В главата й се появи картина от преди две години.Седяха на една пейка точно под това дърво... Сега тя бе счупена и частите й - разпиляни (навярно по-голямата част в езерото).На нея седяха с това момче и за пръв път се целунаха.Сърцето й заподскача, както тогава, но сега от мъка по миналото, а тогава от копнеж към настоящето.Други спомени нахлуха в съзнанието й...Вървяха из една поляна и се държаха за ръце... Тя бързаше по една дълга оживена улица, за да го види на първия му концерт... Те тичаха между блоковете в дъжда и се смееха... Усмивки в училище... Раздяла.
  Умът й се помрачи и сърцето й отново изпадна в дълбоки стенания.
  Спомените преливаха... Вървяха по пътеката покрай езерото и се караха... Седнаха на пейката и си размениха фалшиви обещания... Седнаха на същия клон на върбата и изрекоха лъжи, гледайки се в очите... Промълвиха си нереални комплименти....И тогава тя си тръгна.Спомни си как тичаше без да поглежда назад...Как сърцето й я теглеше назад, но тя бягаше, за да премине границата на това влечение назад... И повече не го видя, или по точно не видя момчето, в което се влюби, а само неговата версия на "непознат".
  Сълзите не спираха да избликват от замъглените й очи.
  Върбата отронваше капки в бушуващото езеро.

                             * * *

Беден просяк вървеше към дървото.Беше облечен в окъсано кафеникаво (някога) палто, раздърпан шал и скъсани обувки.В ръката си държеше броеница и тихо шепнеше молитви към Бог.Беше прегърбен и целият трепереше под силните напори на вятъра.Езерото до него се бунтуваше в тъмната нощ.Старецът вървеше с бавни малки крачки и в тъмното представляваше злокобна сянка.Той стигна до плачещата върба и седна на студената земята под нея.Пръстта измърси палтото му, но не обърна внимание.Докато произнасяше и последната си молитва с горчив вкус погледна към звездите.
  Всяка звезда на него му изглеждаше позната.
  Бе имал осем деца.Сега...нито едно.Всичките бяха станали жертви на Смъртта по един или друг начин.Няколко умрели от болести...други убити... Всяко дете имаше своя история и свое кътче в някога богатото сърце на този човек.Погледна към една силно грееща звезда, по-голяма от другите около нея.Светеше ярко в черния простор...Съпругата му.Тя също бе пленена от отвъдното...тази нощ.Сълза се търкулна по набръчканото му лице.Сега си нямаше никого.Никой не бе му оставил животът.Нямаше кой да го кара да се усмихва, нямаше кой да го обича, кой да го съпътства.Втора сълза премина през лицето му като падаща звезда.Любовта се бе оттеглила от сърцето му на този свят.Любовта му бе оттишла при Смъртта.Сърцето му нямаше топлота вече.
   Вятърът спря.Езерните води се успокоиха и затихнаха.В тях се отразяваха хилядите звезди, Луната и една човешка фигура.Старецът бе станал и се бе надвесил над тъмните води.Последните думи от молитвата му заглъхнаха....Трета сълза ... и една сянка скочи в студеното езеро.Брегът стана пуст.
  Езерото остана тъй спокойно цяла нощ, освен кръговете, които предизвикваха падащите малки капки от клоните на плачещата върба.Една броеница висеше на един от тях като дар може би, или като бесило...
  Една нова звезда проблясна там горе и засия силно до своята спътница.